Искаш да опиташ.
Не сигурен си.
Чувал си това, онова от приятели, но те е страх“
Страх те,
и не смееш.
Гвориш разни неща,
но просто не смееш.
(А може и сега аз да те предизвиквам.)
И точно така е.
А ти,
ти се отрдъпваш.
Оставяш съдбата да изчака до четвърдак.
Днес е неделя.
Неделя.
Пуста.
Празна.
Просто, Неделя. 
Тя е скучна.
И за мен, и за теб.
Неделя.
И продължаваш да говориш.
Това си чул,
онова помниш.
Така мислиш.
Дали !?
Или това си чул.
От тях.
А не от себе си.
Кога ще послушаш себе си !?
Кога ще се отпуснеш?
Кога ще бъдеш себе си ?
Ако не сега !?
Е то кога?
Не може за винаги просто да бъде така.
Кажи кога,
щом не сега.
Веднага !
Не.
Така да е.
Когато кажеш ти.
Нали.
Дали!?
Или няма да те изманиполирам аз?
Така,
както те манипулирали са те до сега.
Както те изграждали са в теб страха.
Както подтискали са те в теб жаждата.
Жаждата,
страстта, да усетиш.
Да усетиш същността на реалността.
Да почувстваш,
самата съдба.
Съдбата.
Реалността.
Същността, на теб.
Твоето вътрешно аз,
а не те.
Ти.
Сега.
Така,
както никога!