Пътя беше прашен, а той вървеше самотен по него. Всъщност не беше съвсем сам. С него бяха неговия въображаем приятел, въображаемото му куче, кръстено Устрем, и мечтите му.Той беше взел със себе си всичките си мечти. Просто не знаеше до къде ще стигне, дали ще се върне или на къде ще продължи. Чесно казано беше малко объркан, но това пътешествие го изпълваше с ентусиазъм и задоволство. Дълго бе чакал за него и бе копнял да дойде деня, когато то ще настъпи. То беше планувано, но не съвсем. Той знаеше, че рано или късно този ден ще дойде, но нищо повече. Сега му се бяха насъбрали малко в повече емоций и случайното развитие на нещата беше довело до това негово решение. За повечето хора то бе спонтанно и лишено от всякакъв смисъл, но близките му го разбираха. Като казвам близките не разбирайте семеиството и роднините. Всъщност те бяха най-шокирани. Просто неговите близки бяха приятелите му, а семейството съществуваше, за да може той да бъде обределян сред обществото. Сам по себеси той седеше далеч от всички роднини. Не бяха скарани нито ги не нанавиждаше, просто искаше да бъде определян и познаван с това което е постигнал. а не с хората които го обкражават. Макар това да бе важно за него, често му създаваше неприятности, но те пък от своя страна доизграждаха характера му.
Някой го виждаха, като слаб и мекушав, но той най-добре познаваше себеси. Виждаше ясно целите си и ги гонеше целеустремено без збачение колко се налагаше да заобикаля за дастигне до тях. Той ги постигаше без да се изтъква или да натяква на заобикалящите каквото и да е било. Беше скромен и свит човек, но рядко отстъваше. Всъщност го правеше само когато разбираше, че това би му помогнало повече отколкото да му навреди.
Когато тръгна по този път той беше съвсем млад. Може би на 17 или 18 години. Той от доста време се колебаеше всъщност дали да потегли или не. Още когато беше 16 годишен знаеше, че все някога ще трябва да тръгне. Е ето случи се.
Нагърбен с цялото си достоинство и жажда за успех той се сбогува с познатия свят и тръгна по криволичещия път. По пътя имаше много разклонения, а той не бе сигурен кой да избере и кои да пропусне. Не знаеше каде да го отведат, но интуицията му го тласкаше напред. В един момент, стигна до стръмно нанагорнище. Не се виждаше връх, нито каде този урва свършва. Макар да знаеше, че ще е трудно и опасно той тръгна нагоре. Беше оставил дори най-верните си приятели в това начинание, но той знаеше че те го подкрепят. Те всички бяха в сърцето му. Той обичаше всички тях, макар и някой да го бяха разубеждавали за това му начинание. Той знаеше, че те го правят от привързаност към него, за да не го загубят.
Той тръгна устремено нагоре готов да посрещне предизвикателствата на природата. Имаше от къде да заобиколи този тръмен склон, но този път той беше решил безкомпромисно  да мине направо през него. Дали ще успее зависи от него. А дали ще опита ... е той вече опитва. Хубаво е, поне че знае, че ако се хлъзне ще стигне до равното и ще има нова възможност да опита.