Море,вълни.
Облаци,небе.
Лъчи,птици.
Кораб,моряци.
Фар и скали.
И седя с тях омаян от красотата на пустотата.Брега е близо.Пристан,за тях,а аз навярно се превръщам в риба.Земята остава блато.Гмурна ли се в него,вече едвам виждам посоката.Трудно е там да различиш нагоре и нало.Всичко е еднакво.
Блато.
Няма гравитация няма физика,около мен са безброй бактерий и различни чудати твари.Отвора ли очи боли.Остра болка,щипе,пари,остават траини вреди.А искам ли да се движа,трябва да е на сляпо.Незнаейки къде отивам,губя представа,какво се случва около мен.Знам само какво съм отминал,но само ако съм го усетил.А какво ме очаква,тепърва предстои да усетя.
А морето ... там...
В морето,там всичко е бистро.Само добрата маскировка на врага скрива заплахата.
Не си на нокти,не тръпнеш в очакване.Знаеш къде е север,виждаш небето,следваш звездите.Любуваш се на слънцето и на лъчите.
Има светлина.
Дори на края на тъмния тунел се показва тя.
А в блатото...
В блатото там дори да свети ярко слънце,виждаш само нюансите на зеленото.
Зелено...
Всичко е зелено,преливащо в мрак.Няма облаци,нито нежни капки.Вятъра е далеч, и не гали плътта ти.
Плът.....
А в блатото ставаш безплътен,микробите изяждат плътта ти.Но все пак остава духът ти.
Дух.......
Почувствал дахът на свежестта,но вече загубен в околната празнота.Няма топлина няма мекота.Всичко е лигаво и стуено.
Студ,дори в най-топлите дни.
Топли.....
Ала изпълнени със студа на страха.
Нека бъда риба в океана за да видя всички онези прекрасни неща.Макар далеч от сушата и светската суета.Не разбрам онези драпащи из мрчните блата,забравили своята душа,за да следват нечия чужда съдба.
Съдба ....
Но на риба ,а на амеба.
Риба.....
Плуваяа под повърхността,излизаща над нея с галантен скок,за да слъчевия лъчев поток.Общуващи с русалки нежни,и разни водорасли свежи и небрежни.